Имот на село – приключението „Къща Червенаково“
Детството ми, от първи до четвърти клас, беше изпълнено със сянката на омразата към летните ваканции. Докато всички деца от махалата отпрашваха към селата си, аз оставах в скучната „градска среда“ да играя само със средния ми брат (година и половина по-малък), защото нашите баби и дядовци живееха в града. А дали ще се сбием у дома или навън – нямаше голяма разлика, т.е. скука.
В края на ваканцията, когато бандата се събираше, всички разказваха истории от село. Игри на зелени поляни, кристални рекички, язовири… завиждах им до болка. Особено на един адаш, който описваше своето село като райско място – риболов в близката рекичка, къпане във вирове, ходене за гъби в гората, игри до среднощ.В края на ваканцията, когато бандата се събираше, всички разказваха истории от село. Игри на зелени поляни, кристални рекички, язовири… завиждах им до болка. Особено на един адаш, който описваше своето село като райско място – риболов в близката рекичка, къпане във вирове, ходене за гъби в гората, игри до среднощ.
Годините минаваха и дойде време за пенсия на баща ми
Семейството ни се сдоби с къща в село – Средня (Шуменско). Само че тогава вече бях десетокласник и селото не ми се струваше интересно. Нямаше ни река, ни язовир – само работа. Тогава намразих селото. Дори си обещах преди казармата, че мотика и лопата ще ползвам само за събиране на червеи за риболов.
След това селото изчезна от живота ми за дълго – казарма, университет, работа, семейство, жилище, деца, работа… И неусетно осъзнах, че ми липсва спокойно място за релакс през почивните дни. Така след две години обмисляне, най-накрая се сдобихме с къща в село Червенаково – място близо до река Тунджа и язовир Жребчево. Перфектно за приключения и риболов. Всъщност – детската ми мечта!
Къщата, която харесахме, не беше нещо особено
Можеше да се намерят по-хубави и по-нови къщи за същата сума. Но подобно на англичаните, на които бях продал къща в село Змеево (до Стара Загора), избрахме имот със страхотно ВЮ (view), макар и със старинна къща и лош път до нея. Всички, които са посещавали къща „Червенаково“, знаят за какво говоря.
До тук добре, ами после? Рушаща се къща, паднала ограда, овощна градина в двора и много треви. Всякакви. Потърсих помощ от кмета и той ми изпрати „единствения“ в селото, който може да ми свърши работа – Кирчо. Та възложих на Кирчо и брат му да съборят стопанските постройки (кокошарник и кочина) и да изхвърлят кирпича. Всичко започна страхотно – събориха копторчетата, взеха надниците и заминаха.
И изчезнаха
И така след три опита за уговаряне да продължат задачата, „уволних“ Киро. А за кирпича спазарих роми от съседното село Баня. Всъщност, от село Баня съм вземал на работа много работливи роми, но най-важното е, че никой от тях нищо не е откраднал. За разлика от някои българи, които залових да продават откраднат инструмент в заложна къща.
Това, което последва, ме направи компетентен по теми, от които си нямах никаква представа. Станах майстор в различни сфери на строителство и растениевъдство. Така, започна новата глава от приключението в къща Червенаково – с грешки, поправки и нови грешки, но с мечтата за идеалното селско убежище.
